ТРАДИЦИИ И ФОЛКЛОР

„Модрооките халища“ на Забърдо

Да се докоснете до духа на изминали времена, да поживеете далеч от градската суета и суматоха, да се събуждате сутрин от звъна на хлопатари или от кукуригането на петли, приветстващи изгрева на слънцето, да се разхождате по китни поляни, вдишвайки не прах и бензинови пари, а свеж въздух. Ако това ви заобикаля то вие сте в Родопите. А ако не сте го направили, време е да откриете тази чудна планина. Там в пазвите й, сред полегатите склонове се крият гостоприемни китни селца. Родопчани ще ви посрещнат с отворено сърце, ще ви настанят в красива селска къща – съчетала родопската атмосфера с удобствата на съвременността, ще ви нагостят с вкусни родопски ястия, ще ви попеят и посвирят, а и вас може да научат да свирите на родопска гайда, че и да потропате тежко родопско хоро.

Цветни са Родопите, китни и шарени точно досущ като китениците, които тъкат родопчанки. На ако искате да видите най-ярките, на пламенните цветове на планината на митичния Орфей ще трябва да влезете в дом на забърдовчанка. Защото най-ярки, най-наситени са цветовете на Забърдо. На китениците и козяците, които жените от това чудно село сътворят от векове. С точно определени цветове, живи и неповторими те правят своите произведения съчетание на майсторство и усета им родени в планината. Красотата на забърдовските китеници е пленявала не един чужденец. За тях обаче ще ви разкажем с песен, а преди това ще ви запознаем със сръчните им майсторки и стопаните на Забърдо. Селото, което освен, че носи с гордост миналото си, е на път да влезе с достойнство и в бъдещето си. Защото родопчанинът винаги е бил горд човек. Тук високо от склоновете на планината човек загърбва дребните житейски проблеми, виждайки колко е нищожен в гънките на майката природа. С нея живее векове и знае, че в нейната гръд го чака и бъдещето му. Тя му дава мъдрост и хляб, а той на нея песен и чувство. Така е в Забърдо. Наследените и живи традиции, сърдечността и майсторството топлят и радват във век, когато отчуждението в големите градове вече е нещо нормално, с което отрастват поколения.

Селото се слави с хубавите си халища и козяци.А цялата красота на планината е събрана в тях. Селото си има етнографска сбирка в читалището си „Христо Ботев“. Етнографската изложба съхранява голямо количество експонати, които са умело съчетани с пана от дърворезба. Тук могат да се видят всички красоти, които излизат от ръцете на местните. Традициите са живи и сега. В читалището има два стана, на които чужденците могат да видят как се правят прочутите забърдовски козяци и халища. А и сами могат да участват в направата на красивите постелки. Тук могат да се запознаят и с обичаите в селото и да отнесат със себе си едно от красивите халища.

Цялата тази природна величавост няма как да не се отрази на хората които живеят около нея. Най-добре цветовете на планината се виждат в къщите на местните. И най-добре това звучи в думите на Хайтов:
„И сега е пред очите ми забърдовското, огненото халище. Първото, с което истински се запознах. То е от тъй наречените „ивичести“ халища, боядисани разноцветно с черно, малиново, сивозелено и между тях един вълшебен оранж, цвят узрял, богат и топъл, едно жълто, посипано с „пипер“, превърнало се в огън, който грее, но не пали, топли, но не гори. Огън укротен, опитомен, заблестял с всичката си сила между сивозеленото и черното. Това черно му придава блясък и височина, сивозеленото – дълбочината, а вишневото е като малинова зора между изгревите на оранжа и нощта!“ Така реди в разказа си „Халища“ Николай Хайтов. Думите му вдъхновени от красивите творения на забърдовчанки са силни и искрени:
О г н е н о т о  х а л и щ е никога не изглежда едно и също – с промените в осветлението се мени и то. Когато слънцето залязва, оранжът започва да изгрява; когато слънцето се ражда, той се някак понавежда и смирява. И вместо него оживява сивозеленото, засиява в маслени оттенъци, настъпва една вечер през деня, която живее докъм пладне. Тогава идва ред на вишневото да си поиграе. Дори тромавото черно се променя: денем то наедрява и настръхва, а вечер покорно се свива и се превръща пак в рамка на оранжа.
Тъй се „движи“ халището, мени се постоянно и гаснат цветовете, царуват и слугуват и човек никога не може да разбере каква е в същност боята му, каква окраска има то. Майсторица на това халище е Сайфина Рулева. Една цяла година станът й седял впрегнат, без да пипне вътъка. Една година тя „съешавала“ конец до конец, уйдисвала цвят с цвят, правила, тъй да се каже, своите скици, преди да нарисува картината, преди да умножи четирите цвята на четиридесет и четири.
Дъщерята на Сайфина се опитала да повтори същото халище, но като нямала оранжева боя, турила му ясножълта. Така се появило „бясното халище“, едно полудяло в черни рамки жълто, което отхвърчало по-високо от Забърдовската чука. Това кресливо, деспотично халище не търпи около себе си нищо, с нищо не може да се сроди и помири – халище кавгаджия, надменно и диво, което прилича на кожа, одрана от змей. Когато питах мъдрата, опитна майка защо халището на дъщеря й е станало толкоз различно, тя ми каза:
– Забуравила е да заюзди жълтото, да го върже за вишната!
А жълтото е и дявол, и дух благороден, не може да се връзва где да е!“ Надали има по точни думи за забърдовските халища одухотворявани от местните „майсторици“.Защото те знаят че жълтото си подхожда със светлочервено, че добре се разбират оранжевото и червеното. Като че ли рисувани от слънцето и майката природа. За да каже Хайтов, че в „забърдовските „модрооки“ халища преобладават теменугите, елите и бориките.“ За него още си спомня една от описаните в разказа му сестри забърдовчанки разказала му за цветовете:
– Зеленичкото е кувет, то е, дето дава сила;
– пембеното – б а й р я м ч е к, радостчица;
– лилавото е кротичко;
– синьото вика: „бива, бива“ (обещава)
– бялкото нито дава, нито взима;
– червеното е „галило“ (любов);
– ясножълтото – х в а л б а;
– когато е с малко пиперец (оранж) – то е слава; защото за да направиш халище трябва да усещаш цветовете. А подредени от забърдовчанки те са тържество. В правоъгълниците на халищата жените вграждат чувствата, тъгите и радостите си.